Заплахите и чувството за вина
Заплахите и чувството за вина |
|
| 14 Декември 2009 |
 Често по нашите географски ширини, когато децата “не слушат” е възприето да бъдат плашени. С “торбалан”, “баба меца”, с “обещания”, че ако още веднъж направи така ще го “дадат на вехтошаря” и т.н.Когато децата пораснат малко и вече заплахите не вършат работа идва на помощ второто всемогъщо оръжие - вменяването на чувство за вина. Разбира се, едва ли е необходимо да уточняваме, че подобни подходи освен че са безполезни, неработещи, са и абсурдни. Вредите, които могат и реално нанасят, са абсолютно несъизмерими с предполагаемия “възпиращ” ефект от въпросния рестрикционен метод. Често срещам разтревожени родители, които споделят, че в даден момент детето им е започнало да говори често за заплашващи го образи, има кошмари, сънят е станал видимо неспокоен. Пътят на формиране на тези страхове може да минава през думите и криво разбраното насаждане на страхове, целящо „възпитателен” ефект на лелките в детската градина или бабата у дома, през нормалните питания на малкото дете- нали няма да ми се случи нищо лошо, и аз всъщност защитено ли съм достатъчно, та достигайки до въпроси като: колко ли ме обичат мама и тате...ако (им кажа, че) се страхувам, дали пък няма да ми обръщат повече внимание. Въпреки че произходът на детските страхове е от особено значение, когато се сблъскаме с тях ,е важно да реагираме адекватно. Думи като: Абе какви са тези измишльотини?Няма такива неща - я вземи се стегни и не ме занимавай с глупости, освен да задълбочат и изострят проблема могат да направят така, че да се прекъснат важни пътища за по-нататъшното разбиране на генезиса, а впоследствие и на успешната терапия на различни отклонения от “нормалната” психична дейност. Станем ли свидетели на прогресивно увеличаващи се страхове и фобии е добре първо да изслушаме спокойно детето, без незабавно да му даваме съвети как “да се стегне”, ако има хора от близкото му обкръжение, използващи заплахата „по принцип” като възпитателен метод - та да им се забрани подобна практика, но най-добре е да се проведе и консултация със специалист, защото често очевидните причини за едно или друго страдание на децата ни, остават скрити за родителите, бидейки потопени в непосредствен, ежедневен и силно емоционално белязан контакт със своите наследници. Както казва д-р Доминик Гобер: Обикновено родителите се обръщат към специалист, когато вече са безпомощни да се справят със своите деца и да овладеят техните проблеми. Но се случва понякога младият човек да се затвори в себе си и да откаже да разговаря с родителите си. Това също е знак за тревога и загриженост, към който трябва да се подхожда с внимание и да се предложи консултация. Защото патологията има не само външни, видими, набиващи се на очи, “експлозивни” страни, тя също така може да се изрази в едно оттегляне в себе си, в изолиране, в липса на думи - белези, към които родителите следва да проявят бдителност. По отношение на втория прийом - вменяването на чувство за вина принципът на действие е сходен - трябва да има нещо от, което детето да се страхува, за да можем да го подчиним. Редно е като родители често да си задаваме въпроса: С това свое действие чии потребности обслужвам - своите собствени или тези на детето си? Честният отговор на подобен въпрос може да ни накара да се почувстваме некомфортно, но със сигурност би спестил на наследниците ни излишното, потискащо и в крайна сметка разрушително чувство за вина спрямо родителя. Разбира се, това чувство е продукт на една вътрешнопсихическа инстанция, но въпреки това е често използвано като аргумент за убеждаване. Френският психоаналитик Андре Мишелс казва: И двете понятия, разглеждани още от Фройд, са важни за нас и играят значима роля в нашата модерна субективност. Вината е термин, който можем да свържем с гласа на съвестта, на съзнанието. Това е един глас, който ни говори, който се обръща към нас, който ни напомня или ни обвинява, който нерядко е много строг и твърде взискателен. Докато срамът се организира около погледа и по-точно - погледа на другия. Ние се срамуваме под погледа на другия. За да разгранича вината и срама, ще ги обвържа и с въведените от Фройд термини Свръх-аз (онази част от нашия аз, която се превръща в негов вътрешен съдник - бел.моя, Р.Д.) и Идеал на аза (също вътрешнопсихическа инстанция - един модел, с когото се опитваме да се хармонизираме и когото се опитваме да следваме - бел.моя, Р.Д.). Тогава ще кажем, че чувството за вина е продукт на Свръх-аза, докато срамът е плод на идеала, на конституирането на идеала... В традиционния възглед за неврозата, такъв, какъвто Фройд го е изработил, ядрото на неврозата е именно вината. Вината, че си постъпил зле, че си реагирал лошо или че си престъпил (дори и мислено) някаква забрана. |